Да тръгна за мен бе лесно, защото съм зодия Стрелец, който търси приключения и разнообразие. До сега не съм излизала извън кръга от работа- семейство, семейство-работа и ако е имало някакво развлечение, то е било вътре в този омагъосан кръг. Трябва да те тресне някакъв житейски проблем, за да промениш посоката. Аз се пенсионирах, но не дочаках решението и чрез интернет избрах пътя за Гърция.
Научих се да разбирам децата и старците по-добре, защото бях много близо да тях и ги опознах. Като дете ме отгледаха баба и дядо, а като учителка бях много години сред децата. Животът на децата и старците се почита и цени, защото те имат особен символ – детето е съвършено творение на великата майка природа, а натрупалият години човек е душата й. Ако децата са короната на разлистилото се дърво, то старците са неговите дълбоко впили се в земята корени. Гърците са горда нация и умеят да ги пазят, без да полагат усилие за това, предпочитат друг да го прави вместо тях, а те само да се гордеят със своята националност. Лицемерно успяват да впримчат други нации да се трудят за тяхното благополучие. И аз съм една от работните пчелички, дохвърчала в тази страна, за да насъбере благодат за своя кошер... и да им помогне...
КРИТ
Ще пътувам за остров Крит. Чувала съм за критяните, но си признавам, че погледнах картата, за да разгледам подробно острова. Макар и отдалечен от Гърция, в близост до Африка, той предизвика любопитството ми. От графията за работа ми предложиха да избирам пред него и възможността да чакам още в Атина. Имах колебания дали да приема, защото се отдалечавах много от България, но предизвикателството надделя. Само напред, пък каквото стане! Да стоя повече в Атина, затворена в хотелската стая, не ми бе интересно. С помощта на момичето от агенцията се качих от пристанището на Пирея на един голям, ама много голям за моите представи параход. Животът си съм прекарала върху земя без вода наоколо и това изобилие на вода в Гърция малко ми се видя несправедливо. И ние имаме Черно море, но то е само за летуване, а земята на Гърция е като небрежно накъсана и намачкана хартия, разхвърляна в голям леген с вода.
И един ден от декември в 21 часа се озовах на голямото гръцко пристанище Пирея. В мен оживя спомена от една песен, която харесвах като ученичка, та даже си я запях- „Децата на Пирея”, мисля, че я пееше виликата Мелина Меркури. Представете си един голям паркинг от брегова ивица, на която водата не се вижда от акустиралите един до друг параходи. Аз се отправих към един от тях и застанах пред отворената уста на голям кит, който поглъща хора, багаж и коли. Вмъкнахме се в парахода и хората се настанихме в луксозни салони. Параходът се задвижи и адреналинът ми започна да се покачва. И усетих поклащането на това туловище, погълнало толкова много, да се отдалечава от брега. Светлините на Пирея станаха все по-малки и изчезнаха. Поклащането на парахода спря и изгубих страха, че съм на повърхността на безкрайна вода. Тъмнината провокира съзнанието ми и се замислих защо не възприемах тази част на земята, която е залята с вода, какво ме притесняваше. Приемам страха като доказателство, че живота ми е мил, но ми бе чужда мисълта за съжителсването с вода и се учудвам с какъв кураж много хора си изкарват прехраната, работейки по морета и океани. Като поведение земята и водатата се отнасят еднакво към човека, но той проявява различие спрямо тях. Това формира донякъде и характера му, тези, които контактуват със земята са коварни и агресивни, стремят се да оцелеят в света на джунглата, а моряците са авантюристи, мъжествени и открити. Светлините от пръснатите острови на Гърция не ме оставиха да мъдрувам, непрекъснато трепкаха и се поклащаха, сякаш не аз, а те плуваха във водите на Критско море. Загледах се в тях и очите ми се притвориха...
Пристигнах много рано в Ретимно, усетих лекота при дишането, въздухът бе прозрачно прохладен, а отстрани на морето се промъкваше светлината. Пред стар джип ме чакаше мъж, който ми се стори леко притеснен. Пое ми багажа, седнах на доста зацапана седалка и потеглихме. В краката ми се търкаляха полупразни бутилки с вода. Казано ми бе, че ще работя в град Ретимно и се изненадах като излязохме извън него. Човекът изрече няколко думи на гръцки, чух името Янис и аз се представих, досетих се, че майка му живее на село. Не знаех езика и мълчах, но се усмихвах глуповато. И се заизкачвахме по едни стръмни улици около час. Оглеждах височините наоколо и видимо се стараех да съм спокойна. Зад нас оставаха много маслинени градини. Разглеждах ги с любапитство, защото не знаех какво дърво е маслината. Стволовете бяха стари и изкривени, а клоните с островърхите си листа се допираха до земята, на която бяха настелени зелени ситни мрежи. Зеленината под тях се сливаше с цвета им. Мъжът до мене с жестове преодоляваше езиковата бариера. По пътя спряхме пред натрупан с разнообразни плодове и зеленчуци магазин. Човекът ми посочи да пълня чантите с каквото искам и сам награби сноп банани и щайга с портокали. След няколко минути пристигнахме в селото му. Над нас друго село не се виждаше, но под нас се откриваше пъстра кледка от пръснати между планинските масиви селца. Най-невероятно бе небето, то бе толкова близо до мен, че облаците се плъзгаха над главата ми. Усещането за простор се допълваше и от голите каменисти възвишения наоколо, които сивееха, защото растителност почти нямаше. Къщите, като бели кубчета от детска игра, бяха малко и насъбрани една до друга. Сред тишина и спокойствие, изолиран от цивилизацията, човек би подивял сред тази природна голота. Но аз се възприех като част от тази самота, защото имах нужда от нея. Хората търсят уединението, за да открият богатството на собствената си душа, да осмислят преживяното като равносметка и да продължат напред в живота си. Погледът ми се спря недалеч на хоризонта, където се възправяше малка църква, чията камбанария пробиваше небето.
Зад високи дувари, влязохме в дворче с две малки ниски къщи на един етаж. От вратата, се вмъкнахме направо в стаята, преградена с отвор, за да станат две стаи, ни посрещна седнала на леглото една баба, подобна на умираща хлебарка, сгърчена, с черни дебели дрехи, с оръфана по краищата кърпа и престилка, която ако се махнат лекетата, ще е била черна. При вида на сина си жената се усмихна и носът и увисна надолу, а очите й се скриха под дебелите вежди. Синът я целуна бързо и грубо, а аз се усмихнах при вида на такава престорена синовна обич. След пет минути синът изчезна, без да разбера, но след малко се появи ниска, с червен анцунг жена, която проговори на български. Тя ми помогна да се разбера с бабата и да приема работата в тази къща. И ние, българите, можем да бъдем благородни и да направим добро. С голяма облекчение посрещнах сънародничката си Ганка, работеща от пет години тук. Тя ми стана учителка и за езика, и за отношението ми към бабата, и за приготвянето на яденето, и за какво ли още не. Всеки мой проблем решавахме заедно, за което съм и истински признателна. По-късно разбрах, че не всяка жена, отишла да работи в чужбина, има моя късмет.
И така вече промених житейския си статус и съм на необичайна работа – да се грижа за възрастна жена, със сериозно заболяване на мозъка. Убедена съм, че имам опит с възрастните хора, затова не очаквам изненади, по-скоро ще ми е любопитно какъв човек ще се изпречи насреща ми. Мъжът искал да не разбирам езика на бабата и защо ли... Това ще се окаже основния проблем при съвместното ни съжителство. Ганка ми обясни задълженията – храна, обличане, чистене, лекарства и компания- всичко това е само част от денонощното присъствие в къщата. Почивка не ми се полага. Сред високия дувар, в малката стаичка, редом до безмозъчната старица, трябва да изпробвам издръжливостта на характера си, да задоволя любопитството си, да работя в къщата, а насреща ще ми се плати... Пари срещу свобода!
За пари продадох свободата си! Тук, на о. Крит, където в миналото са затваряли каторжниците, аз днес в 21 век отново повтарям живота им, макар и „доброволно”. Наистина невидимите причини са икономическата нестабилност в България и невъзможността след четиридесет години интелектуален труд да се радваш на заслужения отдих наречен пенсиониране. С малкото пари за прослужено време държавната политика те обрича на изгнание, за да оцелееш, не да доживееш достойно живота си. Не само безпаричието, но и унижението, което изтърпяваш, че от утре ти си безполезен и ненужен човек. Защото нуждите човешки секват с едната граница – излизане в пенсия, нуждите човешки се оценят обратно пропорционално, колкото повече житейски години трупаш, толкова по-малко средства ти се полагат. И ето идва идеята да запилееш живота си в бедност или да го продадеш в изгнание срещу доплащане за по-добри идни дни. Като не можеш да пътуваш по света като пенсионерите от богатиге държави, то можеш да отидеи да работиш в чужда страна и да я опознаеш. Едно велико гениално самозалъгване!
